Копнежът за синьо се разля в страх, че ще забравя вече и погледът ти мил....
Ето  разпадна се зовът към образа ти....
Черните клони очертават опустялата сцена.
Някой е дал на лудия 10 пъти в повече тъмнозелени фулмастри и той е оцветил почти цялата земя прецизно и правоъгълно в тъмно зелено.
Алеята, както винаги, е измита от дъжда, но днес не е красива.
Мокрият хлад е душен. 
Къщата го поглъща през отворената врата и той полепва като мъртвешка слуз навсякъде. 
През прозореца - невиждащото око на света наоколо - мътната светлина балсамира сенките. Часовникът в тъмния ъгъл сякаш два пъти по-бавно отмерва тишината.

Излизам. Трябва да съм много уморена, за да се прибера тук. Без теб.
Излизам с часове да поглъщам моменти от живота на други хора.

много готино се изразяваш,а това което си написала е страхотно,поздрави:)

Много ме зарадва с този коментар!!!:-)))