Когато срещнах  Последния Философ и Нефелния Творец, първото нещо, което усетих бе, че нито единят беше последен, нито другия - нефелен. С тези епитети ги беше осъдило Силното Мнение на деня. Слава Богу, но първото нещо, което можеш да разбереш за силните на деня е, че те не са силни.

Това злободневно мнение беше осъдило двамата клетници не просто на живот в мизерия и непризнание, както е присъщо да бъде за един философ и творец - а ги беше обявило за ненужни никому безполезници. Ако можеха да умрат веднага, на момента, не просто щеше да е най-добре, а щеше да е все тая. И нищо да не оставят след себе си! Сган и материал от низините, незаслужаващ вездесъщото и мастито внимание на силните на деня. Последният философ и Нефелният творец не съществуваха отдавна за великите стълбове на обществото. Веднага щом получиха присъдите си бяха като изтрити с гумичка от картата на света. Е получиха известна милост от Богопомазаните, чиято звезда изгряваше още от самото им раждане. Защото Богопомазаните имаха по-пряка връзка с Бог. Ако и мнението на Богопомазаните не съвпадаше със злободневното мнение на силните на деня, то това не беше от значение. Беше очарователна ексцентричност, с която силното мнение на деня намираше само още един повод да се закичи. Те често бълнуваха за съвсем различни светове, редяха златни рими за златни страници и можеха и да получат малко злато даже. Изливаха в неповторими багри бушуващата си другост, често наричана с по-снизходителен, богоугоден и цивилизован тон лудост. От плача и усмивката на богопомазаните печелеха всички. Красотата на виденията и фикциите им грабваха сърцата на всички, било приживе, било посмъртно.

Последният философ беше по-малко уплашен, че можеше всеки момент да си отиде без да е оставил следа от себе си. Много се уплаши обаче, когато прочете една книга. Тъкмо беше престанал да си задава въпросите: Кой съм аз? И какъв съм аз? и щеше да започне да си задава въпросите: Що е философия? Що за философ съм аз? Май не съм дървен?; и взе, че прочете тази книга. Хвана я заради голямото заглавие и голяма мъдрост очакваше - "Хипер-модерните времена". Половината от книгата почти не разбра. Не му беше чак такова академичното ниво. Но се стараеше и много се напъваше, даже до тълковен речник се стигна. И след толкова старание да се запознае със съдържанието под това епохално заглавие да прочете, че философията е изчерпала хилядолетната си сила! Голям ужас и потрес го връхлетяха,тъй като винаги четеше и общуваше, възприемайки с вяра и наивност гледната точка на обекта, за да може да вникне в него и нея. Всеки философ си има метод, нали? Ала помисли малко Последния философ, па си рече незлобливо и малко тъжно:

- Ех този да беше задълбал в изучаването на философията. Пък той - зарязал я! И то в Сорбоната имал щастието да учи!!

- Ех, Последни ми философе, защо поне не му сбърка името. Нима не заслужаваше да го наречеш Липоцветски, който за чай не става обаче - така беше приключил разговорът на темата за края на философията Нефелният творец.

Нефелният творец не се уплаши ни от величието на силните на деня, ни от величието на богопомазаните. Като всеки творец се уплаши от  липсата на вдъхновение, но като малцина той беше осъден на много скотски дни, които възможно най-много да го затъпяват. Даже и написа поредното слабо стихотворение - "Храмът на изкуството затворен е за мен". Малко се притесняваше и от посмъртното непризнание и забравата. Все пак по-лесно понасяше забравата приживе при увереността, че някой някога ще намери следичка от него и ще се радва да го познава, ще намери творческата му искрица и ще й даде нов живот, ще я разпространи по неведоми пътища още безброй пъти.

Изключително тежка присъда. И както бе споменато - съвсем нищо лично и към двамата неудачници. Такива са законите за икономическия човек. А всеки в обществото е икономически човек преди всичко.  Даже близките не бяха упора в понасянето на присъдата. Тези изтерзани не по-малко от силното злободневие хора, борещи се за по-малко от минимума на екзистенциалното си съществуване, очакваха единствено и само още една човешка сила да тегли тежкия светски хомот, разораващ мизерията за поредния ден обществено оцеляване. Е не е чак толкова тежък щом не мре сганта, а? Да се радват, че дишат изобщо и да са доволни на малкото. Това са си заслужили и заработили. Така отсъждаше както винаги силното мнение на деня. А тези двамата умници ако имаха толкова акъл и късмет можеха и да поживеят като нормални хора. Един среден нормален стандарт не могат да си създадат безполезниците и безкъсметниците. Поне в някоя игра на късмета да спечелят! Никакъв ресурс не притежават! Така че да не философстват и да не се отнасят в облаците, а да уреждат живота си с амбиция, с хитрост, с упорство, с възможно най-много труд /наемен естествено - като дядовците им не са натрупали капиталец, а може и с предприемачески -  нека  се пробват  в предприемаческата идея и те, па да му потичат едно хубаво в интерес предимно на хазната и както винаги  - в полза на по-големите играчи/. И всичко това с много разум, разумни чувства и за разумни цели. Превити под  това мнение близките хора на Последния философ и Нефелния творец бяха в най-добрия случай просто едно близко рамо в битовите несгоди. Сещаха се понякога за любовта си към ближния, но това понякога беше винаги късно и край нечий ковчег. Е любов можеше да няма много в общността на негневливите мравки, но поне дългът към ближния
крепеше още разскрибуцаната, паянтова клетчица, наречена семейство. След смъртта близките бързо забравяха любовта си, защото клетниците оставаха с едно рамо по-малко и още по-тежко битово тегло ги чакаше. Но не гаснеше искрицата надежда за Последния философ и Нефелния творец в това мракобесие. Въпреки Силното Мнение на деня всеки ден ставаха чудеса и между чужди и между близки.Отвъд философската и творческа суета и двамата намираха безсмъртието в онези  кратки /условно казано/ мигове, обръщащи цял скотски ден в божествен подарък за човека и за божественото у човека.